Основни принципи на възстановителното правосъдие (Даниел Ван Нес)
Презентация на конференцията “Помирително правосъдие в България – Ролята на общността във възстановяването на всички, засегнати от престъплението и затвора”, 11.11.2015
За мен е привилегия да се срещна с Вас, дори и това да е чрез Скайп. Бих искал да можех да съм с вас лично, за да засвидетелствам приятелството си с тези от Вас, които познавам, и да се сприятеля с останалите. Вярвам, че времето, което прекарвате заедно, ще бъде полезно за Вас и вашата страна.Бях помолен да говоря за основните принципи на възстановителното правосъдие. Нека да го направя, като започна с един на пръв поглед прост въпрос:
Какво е “възстановително правосъдие”?
Когато става дума за възстановително правосъдие, мнозина си мислят за програми за медиация между жертви и извършители на престъпления. В тези програми участва обучен фасилитатор, който помага на жертвата и извършителя на престъплението да обсъдят какво е сторил извършителят, вредата, която е причинил на жертвата и какво би могло да се направи, за да се поправят нещата. Понякога участват и роднини, приятели и дори членове на общността.
Съвременната идея за възстановително правосъдие за първи път се оформя преди около 35 години, когато Хауърд Зер и други, които са прилагали такива срещи като част от наказателния процес, започват да се питат защо резултатите от тези срещи били възприемани от участниците като много по-справедливи, отколкото резултатите на обичайния съдебен процес. Те нарекли това ново правосъдие “възстановително”.
Ето защо е лесно да се види как медиацията е тясно свързана с идеята за възстановително правосъдие. Медиацията е това, което в “Основните принципи за приложение на програми по възстановително правосъдие”, приети от ООН през 2002, се нарича “възстановителен процес”. Но е важно да се разбере, че възстановителното правосъдие не е програма. То е повече от това. Всъщност то е теория на правосъдието, която не само е породила програми като медиацията, но би могла да насочва обществените политики.
И така, каква е дефиницията за тази теория? Може да се изненадате, като научите, че няма една общоприета дефиниция за възстановително правосъдие. Вместо това има три сходни, но отличаващи се концепции. Те се припокриват в значителна степен, но също имат и важни разлики. Те са възникнали от различни предизвикателства, свързани с ограниченията на съвременното наказателно правосъдие.
Първото предизвикателство е следното: ако престъплението нанася вреда на жертвите и общностите, тогава правосъдието трябва да поправя тази вреда. Но вместо това системата на наказателното правосъдие сякаш е твърде заета да причини еквивалентна вреда на престъпника (възмездие) или пък да направи така с него, че да бъде по-малко вероятно той или тя да причиняват още повече вреда в бъдеще (задържане или реабилитация). Така първата концепция за възстановително правосъдие, за която се застъпват Уолгрейв и други, се фокусира върху поправянето на вредата, причинена на жертвата и общността. Обществото носи отговорността да изисква – и да помага – правонарушителите да компенсират вредата и, когато извършителят не е известен, да помогне на жертвата да се възстанови по други начини.
Може да кажем, че това е “поправящата” концепция на възстановителното правосъдие, защото тя се фокусира върху поправянето на вредата, причинена от престъплението.
Второто предизвикателство към съвременното наказателно правосъдие беше отправено от Нилс Кристи. Той изказва твърдението, че престъплението е собственост и по право принадлежи на жертвата и извършителя. Но държавата е “откраднала” престъплението и затова тя, а не жертвата и правонарушителя, решава какво трябва да се направи в случая. И така, второто определение за възстановително правосъдие се съсредоточава върху даване на глас на жертвите и престъпниците в решението какво да се случва. Както Уахтел и Макколд казват, правосъдието се въздава най-добре с хората, не на тях или за тях. Има множество начини, по които да се постигне това включване, но очевидният начин е да се срещнат страните чрез възстановителна медиация, конференции или кръгове, за да намерят решение.
Можем да наречем тази концепция на възстановителното правосъдие “концепция на срещите”, защото събира страните във фасилитирани срещи.
Забележете, че възстановителната среща, като например медиация между жертва и извършител на престъпление, обикновено включва дискусия за това как да бъде поправена вредата, нанесена на жертвата. Така “концепцията на срещите” може да включва и идея за поправяне. Но обратното не е непременно вярно – можем да приложим “поправящата” концепция, дори когато жертвите и извършителите не са готови, склонни или способни на среща. Например, извършителят може да плати компенсация на жертвата и без да се среща с него/нея. И ако извършителят не е известен, “поправящата” концепция би ни насърчила да осигурим подкрепа за жертвата чрез официалните институции или чрез неправителствени организации.
Следователно “поправящата” концепция за възстановително правосъдие има потенциал за по-широко приложение от концепцията “на срещите”.
Третото предизвикателство към наказателното правосъдие е също и предизвикателство към другите две концепции за възстановително правосъдие. Как бихме могли да говорим за справедливост след престъплението, без да се обърнем към причините за престъплението? Третата концепция за възстановително правосъдие, това, което бихме могли да наречем “концепция на преобразяването”, е най-амбициозната от трите. Според този възглед, популяризиран от Морис и други, целта на възстановителното правосъдие не е просто да поправя, но и да преобразява – индивидите, взаимоотношенията и структурите. Тази идея е изпъкнала вследствие на факта, че мнозина сред жертвите и правонарушителите преживяват различна степен на преобразяване по време на възстановителните срещи. Те извървяват пътя от страх и враждебност спрямо другата страна до разбиране и понякога дори съпричастие и приемане. В действителност някои откриват, че антагонистичните взаимоотношения, съществували преди срещата, са се изменили в посока на приятелство към края на срещата. Иначе казано, те са били преобразени.
Всяка от тези три концепции обхваща важни елементи на възстановителното правосъдие. Надявам се виждате как те си приличат, но имат и важни разлики.
И така, що е то възстановително правосъдие? Предполагам, че съществуващите дефиниции общо взето загатват за всяка от тези три концепции, но се различават по това на коя от тях дават приоритет.
Дефиницията на възстановителното правосъдие, която Prison Fellowship International използва, е следната: възстановителното правосъдие е теория на правосъдието, която набляга на възстановяване на вредата, причинена от престъпното поведение. Това се постига най-добре, когато самите страни, засегнати от престъплението, си сътрудничат и когато това се случва, може да доведе до преобразяване на личностите, взаимоотношенията и структурите.
С други думи, това е поправящата концепция, която отчита, че най-добри възможности за поправяне на вредите има, когато страните се срещнат, за да обсъдят как да стане това. Когато това се случи, има възможност за преобразяване. Възстановяването е първи приоритет, срещата е средство за постигането му, и преобразяването е възможен резултат.
Защо избрахме този набор от приоритети? Защото нашият интерес лежи в обществените политики, не просто в програмите. Ние вярваме, че поправящата концепция се поддава по-добре на включване в обществените политики, в сравнение с концепцията на срещите или преобразяващата концепция.
Къде е приложението на програмите по възстановително правосъдие?
В “Основните принципи на ООН за приложение на възстановително правосъдие” се казва, че програмите по възстановително правосъдие може да се прилагат във всеки етап на наказателния процес, стига националното законодателство да го допуска. И в действителност точно така става. Използвани са от полицията, вместо арест. Прокурорите използват възстановителни програми, вместо да повдигат обвинения. Съдиите канят жертвите и извършителите да се срещнат, преди да произнесат присъда. Понякога правят тази среща част от присъдата. Затворната администрация допуска жертви да влязат в затвора, за да се срещнат със своите извършители. Служители по наблюдение на условни присъди и пробация фасилитират срещи между правонарушители, техните семейства, жертви и общностите им, за да ги подготвят за реинтеграция в общността. При всички тези случаи, срещите са доброволни и за правонарушителите, и за жертвите, и се провеждат в безопасна среда от опитни фасилитатори.
Наблюдава се също растяща експанзия на възстановителни процеси извън системата на наказателно правосъдие. Това включва училища, работни пространства, квартални общности, религиозни общности и дебати по опазване на околната среда.
Възстановителното правосъдие счита за голяма ценност взаимоотношенията между хората и в обществото. Луелин е уловила това, като е написала, че “Ние живеем във вселена от взаимоотношения”. Затова възстановителното правосъдие е толкова мощен инструмент. То се основава на взаимоотношения, и ги изгражда, което в края на краищата е част от тъканта на самия живот. Взаимоотношенията са централни по отношение на това, кои сме ние. Възстановителното правосъдие помага за възстановяване на нарушените взаимоотношения.
Ние също така живеем и в морална вселена. Има определени фундаментални ценности, с които всички сме съгласни. Нека дам пример. Причината, поради която нивата на убийствата са надежден начин за сравняване на нивата на престъпност между различните страни, е че убийството има най-висока степен на регистрация и убийството е противозаконно в абсолютно всички страни. Убийството е признато за лошо навсякъде.
Определението за убийство в законите може да варира, и приложението на законодателството спрямо убийствата варира. Някои правителства или пък мощни организации изглежда, че убиват безнаказано. Но никога не се е твърдяло, че убийството е добро. Най-много да бъде изградена защита, че е било нужно за постигането на по-голямо добро. И дори тогава бъдещите поколения и международното право често поставят под въпрос това оправдание.
Защо това е важно в разговора за възстановителното правосъдие? Първо, зачитането на моралната вселена ни дава рамка, в която да можем да говорим за справедливост и несправедливост. Несправедливостта е лошо нещо и трябва да бъде прекратено. От онези, които се възползват от несправедливостта, трябва да бъде търсена отговорност и тези, които са пострадали, трябва да получат грижа.
На второ място, това ни позволява да отсъждаме относно поведението, без да правим крайни заключения относно личността на хората, които са го извършили. Можем да оценяваме действията на другите, но не е нужно да определяме дали тези, които са направили нещо лошо, са “добри” или “зли”. Животът на някои хора изглежда е толкова преплетен или с доброто, или със злото, че ги наричаме светци или чудовища. Но у всеки наглед светец има потенциал да сгреши. У всяко чудовище има потенциал да върши добро. Затова и възстановителното правосъдие е толкова ефективно като средство за морално възпитание. Неправдата, която замесените страни обсъждат, е свързана с широко, общностно чувство за справедливост, независимо от специфичните обстоятелства около конкретното престъпление.
Бих искал да завърша с донякъде философски коментар. Споменах в началото, че възстановителното правосъдие е разработено от Хауърд Зер. Оказа се, че той е намерил термина в сборник статии на психолога Алберт Еглаш, издаден през 1958 г. Източникът на Еглаш за този термин е била една книга от 1955 г., “Библейската доктрина за справедливост и закон”. Тя се позовава на възстановителното правосъдие, обсъждайки пресичането на справедливостта и любовта в християнското учение:
“Да популяризират това приравняване на справедливостта и любовта е задача, присъща изключително за вярващите християни. Само възстановителното правосъдие може да стори това, което законът като такъв никога не би могъл да направи: то може да излекува изначалната рана, от която страда цялото човечество и която постоянно обръща най-добрата човешка правда в неправда – раната на греха. Само възстановителното правосъдие, както е разкрито в Библията, притежава положителната сила да преодолее греха.”
Това е през 1955 г. Шестдесет години по-късно, възстановителното правосъдие е секуларизирана идея. Но, тъй като тази конференция е организирана от Пи Еф България, която е християнска организация, реших, че би било уместно да признаем християнските корени на възстановителното правосъдие и предизвикателството, прието от онези мъже и жени в средата на ХХ век, да се ангажират с излекуването на раните и преобразяването на личностите и общностите.